Богатство.net

Истинското богатство е вътре в теб

Как да развиете смелост и увереност в себе си-част 1

Дейл Карнеги

От 1912 година повече от 500 хиляди мъже и жени са били слушатели в курсовете по ораторско изкуство където се прилагаше моят метод. Много от тях обясниха в писмена форма защо са започнали да изучават този предмет и какво са разчитали да постигнат в резултат на занятията. Разбира се, всеки от тях се изразява различно, но главният стремеж на авторите на тези писма, основната потребност, изпитвана от преобладаващото болшинство, съвпадат поразително. „Когато ми се наложи да стана и да започна да говоря, — пише един от моите кореспонденти, — аз се чувствам така скован, така се вълнувам, че не съм в състояние ясно да мисля, не мога да се съсредоточа, забравям какво съм искал да кажа. Аз искам да придобия увереност в себе си, спокойствие и способност да мисля, изказвайки се пред аудитория. Аз искам да се науча да подреждам мислите си в логически ред, ясно и убедително да се изказвам пред група или аудитория в делова среда или в клуба.” Хиляди изказвания имат почти същия характер.
Ще приведа конкретен пример. Преди няколко години един джентълмен, когото ще назова тук мистър Д. У. Джент стана слушател в моя курс по ораторско изкуство във Филаделфия. Скоро след .започването на занятията той ме покани да закуся с него в клуба на промишлениците. Това беше човек на възраст, който винаги е водил активен живот, ръководил е своето предприятие, играел е водеща роля в живота на религиозната община, а също така се е занимавал с обществена дейност. Когато седяхме на масата, той се наведе към мен и ми каза:
— Нееднократно са ми предлагали да се изкажа на различни събрания, но аз съвсем не можех да го направя; започвам така да се вълнувам, главата ми става съвършено празна, и затова през целия си живот съм отбягвал публичните изказвания. Но сега, когато станах председател на съвета на настоятелите на колежа, аз съм задължен да председателствам заседанията му и просто ми е необходимо нещо да говоря… Как мислите, ще мога ли да се науча да се изказвам на моята възраст?
— Дали ще можете мистър Джент? — отговорих аз. — В това няма никакво съмнение. Зная, че ще можете и знам, че ще се научите, само ако практикувате и изпълнявате моите указания и препоръки.
Искаше му се да ми вярва, но перспективата му изглеждаше твърде светла, твърде оптимистична.
— Боя се, че говорите така само от любезност, — отговори той. — Вие само се опитвате да ме ободрите.
След като завърши учебния курс, за известно време изгубихме връзка, а по-късно отново се срещнахме и отново закусихме заедно в клуба на промишлениците. Седяхме в същия ъгъл, на същата маса катр предишния път, Аз му напомних за нашия разговор и го попитах действително ли съм проявил прекомерен оптимизъм. Той извади от джоба си бележник в червена подвързия и ми показа списък от свои предстоящи публични изказвания и датите, за които са насрочени.
— Способността да се изказвам, удоволствието, което изпитвам при това, допълнителната полза, която мога да допринеса на обществото — всичко това влиза в числото на най-радостните явления в моя живот.
Малко преди това във Вашингтон се е състояла важна конференция по въпросите на разоръжаването. Когато стана известно, че английският министър-председател възнамерява да вземе участие в нея, филаделфийските баптисти му изпратили телеграма с покана да се изкаже на масов митинг, за свикването на който било взето решение. И мистър Джент ми съобщи, че от всички баптисти в града именно него са го помолили да представи на аудиторията английския премиер.
И това беше същият този човек, който по-малко от три години преди това седеше с мен на тази маса и мрачно ме питаше какво мисля по това дали ще може някога да се научи да се изказва публично!


Дали тази бързина, с която той придоби способността да се изказва, беше необичайно явление? Съвсем не. Можеше да се наблюдават стотици такива примери. Ще приведа само един от тях. Преди няколко години един лекар от Бруклин — да го наречем доктор Кертис — прекара зимата недалече от тренировъчната площадка на бейзболния отбор „Гигант”. Като запален привърженик на бейзбола, той често ходил да наблюдава тренировките. Скоро след това той се сдружил с отбора и го поканил да присъства на банкет, устроен в негова чест.
След като били сервирани кафето и орехите, някои от почетните гости били поканени да „кажат няколко думи”. И съвсем неочаквано, като сняг върху главата, се изсипали думите на водещия:
— Днес тук присъства лекар и аз ще го помоля да ни разкаже за опазване здравето на бейзболистите.
Бил ли е подготвен за такова изказване? Разбира се, че е бил. Имал е най-прекрасна подготовка — изучавал е хигиена и е работил една трета от века като лекуващ лекар. Можел е, разположен в креслото, да говори на тази тема цяла вечер с човек, седящ наблизо. Но да стане и да каже същото даже на неголяма аудитория — това е било съвсем друго нещо. Това го парализирало, получавал сърцебиене и прескачане на сърцето. Той никога в живота си не се бил изказвал публично и всичките мисли се били изпарили от главата му.
Какво можел да направи? Присъстващите го аплодирали, всички го гледали. Той поклатил глава, но това само усилило аплодисментите и молбите да се изкаже. Възгласите: „Доктор Кертис! Говорете! Говорете!” — ставали все по-силни и настоятелни.
Кертис стигнал до пълно отчаяние. Той знаел, че не ще може да изговори и десет фрази. Тогава той станал, и без да пророни дума, обърнал се с гръб към своите другари и излязъл от помещението с чувство на страшна обърканост и унижение.
Не е за учудване, че след завръщането си в Бруклин, той веднага се записа в моя курс по ораторско изкуство. Той не би искал още веднъж да се зачерви от смущение и отново да онемее. Той стана учащ се, от когото обикновено преподавателят е във възторг — отнасяше се към работата извънредно сериозно. Искаше да се научи да се изказва и решението му беше твърдо. Той старателно се готвеше да се изказва, практикуваше с всички сили и не пропускаше нито едно занятие.
И резултатът беше такъв, какъвто е винаги при подобни учащи се — той постигаше успехи с бързина, учудваща самия него, те надминаваха и най-заветните му мечти. След няколко занятия вълнението намаляваше, а увереността в себе си нарастваше. За два месеца докторът стана най-добрият оратор на групата. Скоро той започна да приема покани за други места — обикна това усещане, изпитваното въодушевление, гордееше се с уважението и новите приятели, които получи по този начин.
Един член на Нюйоркския предизборен комитет на Републиканската партия, като чул изказване на доктор Кертис, го поканил да агитира в града за неговата партия. Как ли’би се учудил политическият деец, ако беше узнал, че само преди година този оратор напусна банкета, смутен и засрамен, защото загуби езика си от страх пред аудиторията!
Формирането на увереност в себе си, на смелост, на способността да говориш спокойно и ясно, да се изказваш пред аудитория, не представлява и една десета част от тази трудност, която си представят повечето хора. Това въобще не е талант, дар от провидението само за отделни изтъкнати личности. Това е нещо като умението да играеш голф. ВСЕКИ ЧОВЕК МОЖЕ ДА РАЗВИЕ СВОИТЕ СКРИТИ СПОСОБНОСТИ, АКО ИМА ДОСТАТЪЧНО СИЛНО ЖЕЛАНИЕ.
Има ли и най-малкото основание за да не можете да мислите като стоите пред аудитория така добре, както мислите когато седите? Вие, разбира се, знаете, че няма такива основания. В същност, като се обръщате към група хора, вие би трябвало да мислите по-добре. Присъствието на слушатели би трябвало да ви възбужда, да предизвиква у вас въодушевление. Много оратори ще ви кажат, че присъствието на аудиторията е стимул, предизвиква вдъхновение, кара мозъкът им да работи по-ясно, по-интензивно. В такива моменти мисли, факти и идеи, които дори не са им минавали през ум, като че ли „изведнъж връхлитат върху тях”, както казваше проповедникът Хенри Уърд Бичер и трябва само да ги уловиш и да ги изкажеш. Същото би трябвало да бъде и с вас. И по всяка вероятност, така ще бъде ако започнете настойчиво да тренирате.
Във всеки случай можете да бъдете абсолютно убедени, че работата и практиката ще ви избавят от страха пред аудиторията и ще ви донесат увереност в себе си и неизменна смелост.
Не си въобразявайте, че вашият случай е необикновено труден. Даже тези, които с времето ставаха най-красноречивите представители на своето поколение, в началото на своята кариера са страдали от безпричинен страх и смущение.
Закаленият в боевете ветеран, политическият деец Уилям Дженингз Брайян признаваше, че по време на първите му изказвания, са му треперели колената.
Когато Марк Твен за пръв път застанал зад катедра да изнесе лекция, той почувствал устата си като натъпкани с памук, а пулсът му бил такъв, като че ли е участвал в състезания за някоя купа.
Генерал Грант превзел Уиксбърг и довел до победа една от най-големите армии, създадени в света по това време, но когато се опитал да говори пред публика, то, по собствените му думи, той получил нещо подобно на динамическа атаксия.
Жан Жорес, най-изтъкнатият френски политически оратор на своето поколение, в течение на една година заседавал в палатата на депутатите, без да произнесе нито дума, докато накрая не събрал мъжество, за да произнесе своята първа реч.
„Когато за първи път се опитах да говоря пред аудитория, — признаваше Ллойд Джордж, — то, уверявам ви, че се намирах в ужасно състояние. Това не е преувеличение, а чиста истина — глътнах си езика и първоначално не можах да произнеса нито дума.”
Знаменитият английски държавен деец Джон Брайт, който по време на Гражданската война в САЩ се изказваше в Англия в полза на юнионистите и за освобождението на робите, произнесъл своята първа реч пред група селяни, събрани в помещението на училището. Той така се вълнувал по пътя, така се боял да не се провали, че умолявал своя спътник да го аплодира, за да го ободри в случай, че вълнението ми стане твърде забележимо.
Видният ирландски политически деец Чарлз Стюарт Парнел по времето на своите първи публични изказвания, по думите на брат му, от силно вълнение често свивал юмруци с такава сила, че ноктите му се впивали в дланите до кръв.
Дизраели признавал, че би му било по-леко да предвожда кавалерийска атака отколкото да се изкаже за първи път в палатата на общините. Първата му реч се провалила с трясък. Същото се случило и с Шеридън.
Тъй като много от знаменитите английски оратори са започвали несполучливо, в Парламента сега се приема за лошо предзнаменование, ако първата реч на млад човек премине с явен успех. И така, не унивайте!
Проследявайки дейността на много оратори, и до известна степен способствайки за изграждането им като оратори, авторът на тези редове винаги се радва когато някой ученик в началото проявява известен трепет и нервно възбуждане.
Изказването пред публика винаги е отговорно нещо, дори когато става на делово съвещание, където присъствуват двадесет мъже и жени; то е свързано с известно напрежение, известно разтърсване, известна възбуда. Ораторът трябва да бъде напрегнат като породист кон с натегнати юзди. Безсмъртният Цицерон още преди две хиляди е казал, че всяко истински добро публично изказване трябва да бъде вълнуващо.
Ораторите изпитват същите чувства и когато се изказват по радиото. Това състояние носи названието „страх от микрофона”. Когато Чарли Чаплин се изказвал по радиото, неговите речи винаги били написани предварително. Още в 1912 година той пропътувал през цялата страна с един водевил, наречен „Вечер в мюзик-хола”. Преди това той работил в професионален тбатър в Англия. И независимо от това, когато влязъл в помещението с мека обвивка на стените и видял магнетофона, той имал усещане в стомаха си като по време на плаване през Атлантика в бурни февруарски условия.
Знаменитият киноактьор и режисьор Джеймс Керкууд преживявал същото. Той е играл главни роли в театъра, но когато излязъл от радиостудиото след изпълнение пред невидима аудитория, той изтривал потта от челото си. „Премиерата на Бродуей е нищо в сравнение с това”, — признал той.
Някои хора, колкото и често да им се налага да се изказват, винаги усещат смущение преди началото, но няколко секунди след като започнат да говорят, това чувство изчезва.
Даже Линкълн се е вълнувал в началото на своите публични изяви. „Първоначално той беше много неловък, — свидетелствува компаньона му по адвокатска практика Херндорн, — и изглеждаше, че му е много трудно да се приспособи към обстановката. Известно време той се бори с явната си плахост и вълнение, което усилваше неговата неловкост. Често виждах това и съчувствах на мистър Линкълн в такива минути. Когато започваше да говори, гласът му звучеше рязко, пронизително, неприятно. Маниерите му на държание, осанката му, мрачното му жълто лице, слабо и покрито с бръчки, странните му пози, неуверените движения — като че ли всичко беше против него, но само за кратко време. След няколко минути отново възвръщаше самообладанието си, искреността, топлината,^съсредоточеността си и започваше неговата реч”.

Източник:
Карнеги, Дейл; „Как да развием самоувереност и да влияем на хората при публични изказвания”, spiralata.net

Тагове: ,

Коментирай