Видение за Седемте езера
Ако някоя безлунна нощ завари теб, страннико, между езерата Рилски и ти склопиш очи, надвит от сън безпаметен, то шеметният танц на падащи звезди ще ти разкрие тайна, която няма да разкажеш никому.
Ще видиш тогава жена и мъж, по-снажни от тополи, а сърцата им – горещи от любов.
Живеели сред дъхави цветя, нашарили зеления килим, под зоркия поглед на скалисти, недостъпни върхове. Вода от бистрите потоци, плодове от щедрите дървета и обич от планинската душа – дар за младите влюбени. А щастието им благодаряло на боговете и карало въздуха да трепти.
Пътници от близо и далеч, канени и неочаквани, спирали да се насладят на красотата неземна и гостоприемството на домакините.
Но в черна нощ, покварени същества, със сърца, проядени от злоба, повлечени от камъка на завистта, нападнали щастливото семейство.
Дълго бранил младият гигант невеста и дом, земята потънала в кървава пяна, червени реки удавили цветята, бурни ветрове изтръгнали дърветата и мътни облаци скрили луната.
Но отстъпил пред пълчищата на заранта, паднал покосен пред очите на любимата и горчив писък счупил въздуха.
Вода потекла от очите й, бисерна и чиста, макар и от отровна скръб родена. И чули виковете й боговете, прогонили духовете на мрак и сянка, а сълзите й в седем езера събрали – спомен за обичта на великаните.
Най-високото кръстили Шемхаа – Главата, за да дарява с мъдрост хора и ангели. След него идвало Сърцето, с шепот по-нежен от звук на арфа и песен на самодиви, и там бляскаво любовта танцувала. Петото назовали Махабур – “Големият и Силният”, за да брани правото на слабия, а следващото създали двойно – като близнаци, и от него ухаело на приятелство. Третото нарекли Балдер-Дару, което значело “Онзи, Който дава благата”, и ехтяла в него песента на скалите, а долното Елбур – да се оглеждат в него звездите и да бъде на доброто облог.
И накрая, първото кръстили Махарзи – за да напоят останалите шест земята.
Отразиш ли се и в Седемте, ти ще се събудиш, страннико, а каменни фигури на жена и мъж, в скала отлени, ще се вторачат в теб – да ти припомнят далечен и забравен сън.
Радислав Кондаков
Много поетично, много красиво и романтично обличане на сухите и скучни геологични процеси, оформили планини, долини и езера…Няма лошо на пръв поглед. Обаче напоследък съм станал много чувствителен на тема страдание, борба между “доброто” и “злото” и т.н. И се чудя защо и докога добрите ще се представят за жертви? Докога добрите ще са дежурните мъченици и всичко красиво и достойно, задължително ще е предшествано единствено и само от “пот, кръв и сълзи”? За мен това са катранено мазни простотии, които задръстват почти необратимо мозъците на хората, дават им оправдание да продължават да се държат като жертви и да таят абсолютно лишените от здрав смисъл надежди, че някой друг ще ги възмезди. Всякакви писания, които подчертават някаква измислена борба между “доброто и злото” и прикачват определението “невинна” към съществителното “жертва”, са грозни лъжи и обилна храна за дълго продължаващата инфантилност на днешния българин. Няма начин човек със самосъзнанието на жертва да постигне какъвто и да било вид Богатство или щастие! Крайно време е това да се разбере и да се престане с необмислено повтаряне на клишета и обслужването на стари заблуди, припявани от изпадналата в транс немислеща тълпа, тъй като се получава вторично зомбиране!
Vsichko tova koeto e napisal g-n Krystev e samata istina. Hora sprete s negativizma i loshite misli. Chovek sam gradi sydbata si, sys sobstvenite si misli i deistviq. Hora slushaite syrceto si, a ne uma si. Zashtoto vtoriqt e mnogo dobyr sluga, no i losh Gospodar. Izvinqvam se, che ne mogah da go napisha na nashata azbuka.