Богатство.net

Истинското богатство е вътре в теб

За Лилиев от Николай Райнов

Николай Лилиев

Това са откъси от алфата и омегата на литературната критика на Николай Райнов за Николай Лилиев, публикувана в 9 том на „Вечното в нашата литература”. Поредицата на Райнов е уникална и интересна, не спестява слабите страни на всеки от разглежданите писатели, посочва положителните качества, както и мястото, което заемат авторите в българската литература, съдържа прекрасни и задълбочени разбори на съчиненията им.

Но да се върнем на не по-малко интересния Лилиев – изключително талантлив поет, останал цял живот неженен, заклет вегетарианец и въздържател – образ почти нереален, като от друг свят.

„Между своите най-даровити представители, освен Яворов и Траянов, българският символизъм брои още двама поети – Лилиев и Дебелянов, лирици. Николай Михайлов (Лилиев) се родил в Стара Загора, отгдето са излезли неколцина даровити поети и редица живописци.”

„Лилиев е между най-добрите майстори на нашия стих, недостигнат художник на лиричната форма, високо-просветен книжовник, запознат основно с много чужди книжнини, надарен с крайно изтънчен вкус. Мнозина от младите поети са му подражавали, и всички са се учили от него. Стихът му е звучен, изящен, разнообразен и богат. За разлика от Яворов, който отделя голямо внимание на алегорията, и от Траянов, влюбен в умозрителни построения, Лилиев борави само с чисти символи – образи от нагледния свят, напоени с духовно съдържание.
Той е между неколцината последни индивидуалисти в нашата поезия – негли най-великият от тях – и, безспорно, най-нежният български лирик, много по-нежен от поетките, като Мара Белчева, Дора Габе, Елисавета Багряна и други. Жена, изобщо, не е пяла тъй нежно и чисто, както пее тоя мъж, неприобщен към никакъв порок и чужд на каквато и да било слабост. И в поезията, както и в живота си, тоя дивен човек не е извършил никакъв грях. Той умело олицетворява и одухотворява природата, като се пази да не избие в алегории.
В поезията си скрепява предимно звукови впечатления; схваща и света, и живота, и душевните движения, като мелодия; дири хармония в мисъл и чувство, в израз и замисъл; дочува стаени съзвучия, изразяващи трепета на вселената и вътрешния смисъл на нещата.”

“Споделящ възгледа на френските символисти, Лилиев мисли, че поетът би трябвало да си служи с реч – по-напоена със значимост и по-богата с музикалност, отколкото може да бъде обикновеният говор или дори книжовната реч на общодостъпните писатели. Повечето книжовници залагат да дадат на четците наслада, която не изисква усилия и пастри силите им. Такива са тъй наречените „народни поети”, какъвто е да речем, Иван Вазов. Те предлагат на ленивия четец лесносмилаема храна; приготвят му четиво, което го веднага трогва, въодушевява, умилява, ласкае, радва или вълнува. Лилиев и тия като него пишат за по-тесен кръг четци, – за ония, които не желаят естетична наслада, добита без лични усилия. Тия четци обичат да се понапрегнат малко, когато зачетат книга, да помислят, да се вдълбочат, да си подържат вниманието нащрек. Заради това не са хиляди онези, които ценят Лилиев. Неговата поезия изисква издигнати и съзнателни четци, които знаят, че – когато чете – човек расте. И самият Лилиев е крайно добросъвестен, като поет: преработва своите творби, не насилва ударението на думите, не допуска зле скъсени думи (за угода на ритъма), нито мъчно-произносими звукосъчетания, издържа ритмично всяко стихотворение, сили се да даде винаги ясен и говорлив образ, при всяко ново издание на сбирките си махва ония творби, които му се виждат несъвършени .
Той постигна истинско съвършенство: оглади го до последна възможност, направи го певлив, мелодичен, изразителен, крайно разнообразен.
В това отношение той надминава всички наши поети.
И затова от него са се учили мнозина: Димчо Дебелянов, Гео Милев, Людмил Стоянов, Христо Ясенов, Христо Смирненски, Йордан Стубел, Атанас Далчев, Никола Фурнаджиев и други.
Неговото поетично наследство не плаши по обем, но всяка творба тежи, като чисто злато.”

С готовност ще се поддам на изкушението да завърша с нещо от самия Лилиев:

Той не иде от страни далечни –
не зове бездомните на пир –
неговите думи неизречени
не вещаят светъл мир.

Той не е белязан сам сред мрака
да твори незнайни чудеса –
неговите песни неизплакани
не извеждат в небеса.

Той не е немирний княз на Дания –
на съдбата непокорен син –
и духът му горд не ще възстане
сред вихрушките самин.

Той не иде от страни далечни
с милвано от щастие лице,
ала нему, нему е обречено
моето сърце.

Радислав Кондаков

Тагове: , , ,

Коментирай